Село Беслен е последното село преди границата. Пътят до там е

Село Беслен е последното село преди границата. Пътят до там е трогателен поради поглъщащата хубост на Пирин. Екипът ни от дълго време беше притеглен от мистичния брачен обред " писана младоженка ", който към момента е жив и се извършва в село Рибново. Оказа се обаче, че Рибново не е единственото място в България, където тази традиция е добре позната.

Попаднахме на фотоси от село Беслен с танцуващи млади дами в пъстри облекла и писани лица. Снимките бяха споделени в обществените мрежи от Зюлкера Арифора, за която сме разказвали в предходен репортаж. Тя ни свързва с Мехмед Синанов - 23-годишно момче от село Беслен, влюбено в обичайните за този регион облекла. През последните няколко години той събира старите носии, украшения и разкази на възрастните дами от селото, с цел да резервира историята на родното си място.

Мехмед разказваше за селото, обичаите и носиите с подобен жар, че и ние започнахме да ставаме все по-нетърпеливи да посетим селото. След дълги диалози с Мехмед за фамилията му, родните му, възрастните дами на селото, в действителност осъзнахме, че по-магични от самата традиция са дамите, които са я изпълнявали. 

Беслен е село, което е минало през доста сложни години. Населението е помашко. Няколко пъти е било изселвано в Северна България. Поради тази причина някои фамилии са останали разграничени. Голяма част от възрастните, които сега живеят в селото, са с по две имена. По персонална карта те са с български имена, само че между тях поддържат връзка с мюсюлманските си имена. Тази част от историята е направила хората доста мощни. 

Ден 1: Срещата с възрастните жени

Утрото на съботния ден ни посрещна в двора на Джамиле Синанова. Тя е баба на Мехмед. Типично за хората от този край, към този момент се беше подготвила за нашето идване. От дома ѝ се носеше мирис на топъл апетитен самун и масло. Всъщност тя беше разточила тесто за чеп (подобно на баница).

Направи ни мощно усещане какъв брой огромен е този чеп - с него можеше да нахрани няколко фамилии. Неслучайно... По-късно тя ни описа, че родът, в който тя отива снаха, бил доста огромен. Всеки ден е трябвало да подготвя софра за 12 души. Понякога, до момента в който успее да се погрижи за потребностите на всички, оставала гладна, тъй като храната свършвала.

Джамиле е доста блага и скромна жена. Силно се развълнувах от откровеността ѝ. Потънахме изцяло в чувствата ѝ, до момента в който разказваше за живота си. Джамиле отвори сърцето си, бръкна дълбоко в него и извади най-болезнените си мемоари.

Жена, която е изгубила две деца. Жена, чийто живот е минал в това да живее за другите, да обезпечи всичко за другите. Жена, която се е срещала със гибелта и я е надделяла. Жена, която до ден сегашен облича най-хубавата си блуза, покрива лицето си с пъстра кърпа и поставя перлен наниз. 

В двора на Джамиле се запознахме с нейната сестра Ифаде. И тя имаше дълбоки сини, само че доста топли очи - също като Джамиле. Тя ни сподели по какъв начин се шият пъстрите накъдрени шалвари, доста присъщи за селото и общината.

Когато Ифаде докосна аленият плат, лицето ѝ се озари. Кожата ѝ засия. Сякаш шарките от облеклата затанцуваха по кожата ѝ. Видях я доста щастлива. Повечето сватбени одежди на тогавашните булки в селото са ушити от нея. С нея разговаряхме за тайните за хубост на една жена.

Ифаде в никакъв случай не е употребила крем за лице или ръце. Цял живот се е грижила за кожата си през страстите, които се е научила доста добре да владее в себе си. Да се смири, да бъде добра, да бъде съпричастна, да прояви схващане. Тя споделя, че това са украшенията, с която една жена може да се украшения. 

Идаде ни води до дома на последната жена, с която имахме среща - Фериде. Тя е братовчедка на Ифаде и Джамиле. Фериде е с доста радостен темперамент. С доста шеговит звук ни предложения в дома си. Седнахме в малката ѝ стая, в която през днешния ден живее сама. Стаята беше доста чиста, доста подредена. Но зад смеха, с който разказваше историите от живота си, не можеше да скрие тъгата.

Фериде ни разказваше за призванието на майката. Самата тя дълги години не е могла да има деца, до момента в който най-сетне Бог я подарява с три. В тези години бездетието и непредизвестената гибел на новородените са били доста постоянно срещани. Да не може да дариш дома, в който отиваш с дете е било срамно. Жената се е чувствала негодна и унизена. Фериде е живяла в огромен боязън да не посрами фамилията си, преди да успее да роди първото си дете.

И трите дами пазят спомените за сватбата си към момента доста цветни, доста живи.

Ден 2: Снимането на традицията

В селото традицията от дълго време не се извършва. Местният самоинициативен състав на село Беслен ни оказа помощ с организацията по пресъздаването на традицията. Цялото село оживя, до момента в който бяхме там. Сякаш сватбата се случваше в действителност.

Мехмед беше съумял да увлече всички младежи, останали да живеят в Беслен. Всички с подобен възторг и ентусиазъм следваха думите му и изпълняваха стъпките от обичая. 

За всичко беше ясно, че тази традиция в никакъв случай повече няма да бъде жива в тази село. Отдавна сватбите в Беслен не наподобяват по този метод, само че концепцията на младите да възкресят обичая даже и единствено по време на празници е техният метод да кажат благодаря на по-възрастните и да ги уважат за богато нематериално завещание, което им е оставено от тях.

Самата традиция съставлява доста красиво заричане в бъдещето. Обещание, което даваш не толкоз към фамилията, в което отиваш, а към себе си - че ще останеш вярна на правилата си, че ще уважаваш, ще бъдеш виновна, ще бъдеш смирена и че ще се оправиш с нелеката задача за една жена - да бъдеш и брачна половинка, и майка, и жена.